Синдромът на сърдитите лелки/чички

Едва ли има някой който да използва градския транспорт и да не успее да се сети за дузина случаи попадащи в, описаната от Весна Петрова, категория.

Те са навсякъде... имам предвид тези горди, възрастни, досадни жени, често лишени от морал и етикет, но обичащи да прокламират теориите си в обществото. Те са навсякъде - на улицата, в трамвая, на гишето за гевреци, на спирката на автобуса, в общината и т.н. Ще ги видиш и в парка седнали на някоя пейка не защото са в обедна почивка, а защото от доста време не практикуват никаква работа. Нямат нищо за вършене, защото са станали в късните часове на нощта или в ранните часове на деня, за да си я свършат. На тях не им трябва 10 часа сън, както на младия човек...

пълен текст

В този дух, преди около седмица се качвам в любимия трамвай номер 20. Пътувам си, пътувам си, и още малко си пътувам и накрая трамвая решава че няма да си кара по маршрута и всички вътре(голям част лелки и чичковци страдащи от посочения синдром) "шах"- "А к'во става бе", "Повреда ли има", "Що така?". В крайна сметка става ясно, че поради някакви ремонти 20-ката отива до паметника "Левски" и тръгва наобратно. Отначало ми стана едно тъпо, едно смотано, едно ..., защото, освен че силно ми се спеше се, оказа че ще трябва и да повървя пеша. Настроението ми значително се подобри като видях всички пенсионери как слизат от трамвая със тубите и се насочват към безплатната минерална вода до халите + прихванатите мрънкания, обиди и помия която се изля от устите им. Затруднено беше изпълнението на дневната им мисия - възможно най-бързо инсталиране на най-квалитетните места в трамвая(играта няма правила- бастуни, чадъри, чанти - всичко е позволено!) , при неуспех - задачатра става с повишна трудност/важност - чрез невербани знаци да си осигурят седалка. При неуспех се преминава на следващо ниво и така до успех или до достигане на крайната дестинация.

Имам чувството че голяма част от пенсионерите попадащи в тази категория се блъскат в градския транспорт в пиковете часове за да се чувстват част от обществото по някакъв начин.